“Евангелие на плевела” на Силвия Недкова или сороски паразитизъм и псевдоизкуство
Автор: Милена Върбанова
Всички знаеха вуйчото на баща ми – “вуйчо” Йоло, както го наричах и аз, защото бе само седем години по-възрастен от татко – като безмилостен присмехулник, един от последните “чудомировски” селски чешити. Лепнеше ли някому подигравателна дамга, тя нямаше изтриване, защото винаги бе заслужена. Вуйчо Йоло си живееше в село Камено поле, откъдето е бащиният ми род, но бе просветен, буден човек и често прескачаше до Враца, за да си купува книги. Следеше литературната “продукция” по-зорко от днешните сноби “колумнисти” и критиката му бе точна като изстрел на снайперист. Обичаше да чете първите стихосбирки на млади поети – може би, защото в юношеството си, като ученик в известното в цяла България каменоделско училище в Кунино, бе писал талантливи стихове – и за някои автори казваше: “Ще се опери това петле (или ярица)!” А за други глумливо отсичаше : “Тоя се е овъргалял като крастава свинка в поезията” – и с шумно плясване хлопваше кориците на книжката, сякаш затваряше бездарието в зандан. Това ставаше във времената на соца, когато, освен идеологическа, имаше и естетска цензура и книгите – български и преводни – се пресяваха както през политическо сито, така и през безапелационен контрол за качество. Графоманската порнография, в чието блато днес газим до уши, рядко преминаваше бариерата на издателствата. Самите читатели – а българското общество в ония години бе едно от най-четящите в света – имаха точен критерий за добра литература и бездарните книжлета просто не се купуваха. В никакъв случай не венцехваля оня строй, който в много отношения приличаше на концлагер – напротив, разобличавам непрекъснато тъмните му страни и ми е противна носталгията по него – но той се извисява като Еверест над днешната просташка преизподня, в която властва колективният Сорос и в която колкото си по-тъп, аморален, извратен и продажен – толкова повече шансове имаш да законодателстваш в “културната сфера” и да получаваш букъри и зукърбъргъри. В епохата на соца, особено в последните й години, които бяха по-цивилизовани, сулю-пулювците нямаха шанс да се прославят в полето на изкуството и неслучайно повечето от т.нар. “дисиденти”, не извадиха нищо значимо от прехвалените си чекмеджета.
Защо се сетих за вуйчо Йоло, който почина от разрив на сърцето в началото на 90-те – най-гладният период на “българската демокрация” – насред нивичката, с нищожния плод на която, с цената на неистов труд, се мъчеше да изхрани семейството си? Защото за нищо по-точно от метафората с “краставата свинка” не успях да се сетя, когато (не)случайно прочетох прогимназиалната “лирика” на една едрогабаритна (само на кила) соросоидна леличка, чието име допреди три дни изобщо не бях срещала. Вие чули ли сте нявга за лицето Силвия Недкова – острие на сороската “публицистика” и ракета с ограничен (поради куп фабрични дефекти) радиус на действие на сороската “културна пропаганда” в България? За мое удивление тази масивна нимфа, която, както разбрах от познати, била дежурната сороска хрътка, джафкаща подир инакомислещите автори – се проявява и като ефирна поетка, авторица на нежна песнопойка, претенциозно-смирено озаглавена “Евангелие на тревата”. Невъзможно е метафората на това заглавие да не ми напомни стихотворението на Павел Матев “Трева”, по което Емил Димитров изпя прекрасната си балада, но няма да се втеляваме и да търсим крава под бика, явно иде реч за неволен литературен навей. Удивителен е фактът, че само с едно книжле – като литературен актив зад гърба, въпросната сороска храненица има сурат да се нахвърля върху Съюза на българските писатели, да го хули и неграмотно да го поучава. Ех, едно единствено книжле, ама пък какви стихове! Ако ги прочетеш отзад напред ще станат още по-хубави и ще разкрият още по-добре дълбокия философски замисъл на създателката си. Мразя да цитирам литературно шкарто, но убедете се сами – кой вариант на строфите на Недкова е по-добър – правият или опаковият:
Домът
( отпред назад )
И ето, съборих стените
и покрива сринах,
и под нозете си нямам опора.
Все още е дом,
просто махнах ъглите, праха и тревогата.
Аз ставам, нахлузвам пантофите,
мия си зъбите
и сипе се дъжд
върху строшената чаша спасение.
Заспивам след двеста звезди преброени,
които прескачат огради,
проблесват във бяло,
готови за стригане.
И хората влизат,
минават през мен, през дома ми,
през кухнята, спалнята, банята, нищото.
Валят през прозорците несъществуващи,
излитат през покрива, дето го няма.
Големи и тромави хора,
които си имат стени, керемиди, килими
и затова не разбират –
минават през чуждия дом,
през небето,
през мене.
Домът
( отзад напред )
Минават през чуждия дом,
през небето,
през мене.
Големи и тромави хора,
които си имат стени, керемиди, килими
и затова не разбират.
Валят през прозорците несъществуващи,
излитат през покрива, дето го няма.
И хората влизат,
минават през мен, през дома ми,
през кухнята, спалнята, банята, нищото.
Заспивам след двеста звезди преброени,
които прескачат огради,
проблясват във бяло,
готови за стригане.
Аз ставам, нахлузвам пантофите, мия си зъбите,
и сипе се дъжд
върху строшената чаша спасение.
Все още е дом,
просто махнах ъглите, праха и тревогата.
И ето, съборих стените
и покрива сринах,
и под нозете си нямам опора.
Стоп! Вижте колко изразително се получи! Шедьовърчето само спечели от обръщането си на 180 градуса. Опитайте това упражнение и с другите стихчета на Недкова. Резултатът гарантирано ще е същият!
Ако трябва да бъда съвсем искрена, “творбите” на леля Силвето не са много по-лоши от тия на другите “литературни” паразити , обявени от евроатлантическата “литературна” критика у нас за Arbiter Elegantiae. Напротив, стихчетата й отлично се вписват в “тревната площ” с гъсто поникнали плевели, щедро наторявани с доларите на “филантропа-милиардер”. Но понеже споменах прозвището на античния сатирик Гай Петроний и направих препратка към класическия роман на Сенкевич, ще си позволя да завърша моя кратък критичен отзив с обръщение a la Qvo vadis към тежкотонажната (на мръвки) поетка:
“Мила стихосплетнице, съскай си до окончателна самозабрава в сайтчето “площад Славейков” – метастаза на тумора “Америка за България”. Там е мястото на “културните” еничари. Но не протягай тлъсти пръстчета към поезията, не я вземай на подбив. Индивид, оял се със сороска милостиня, който не е в състояние да надвие лакомията и да контролира телесното си тегло, няма право да се изказва по въпроси, стоящи по-високо от мешаната скара”.
Както е казал Константин Павлов в “Разговор с тенденция”:
“Ах, нека всяка мерзост ме убива – доволен съм, че съм изпит и блед,
защото няма нищо по-противно
от затлъстял поет.
***
Доказах с непререкаеми примери, че “поезията” на видната сороска поетка увеличава в пъти своето художествено въздействие, когато бъде прочетена отзад напред. Ето усъвършенстваният образ на потресаващата поемка за шута (али Руси Чанев и Деян Енев – класиците-адаптатори овде немат мешавица):
***
(отпред назад)
Аз вече няма да съм шут.
Прибирам в шкафа пъстрите одежди,
обувките със носове камбанки,
беззъбата уста зад няма маска скривам.
Кървят венците ми осиротели,
но струваше ми се, че точна е цената.
и зъб за чест готов бях да платя.
Бях юродив и див,
бях бит и бях свободен.
И знаех как да скрия свободата си под масата,
при кучешката дажба.
(Защото бисерите винаги са във помията.)
Крещях в очите им,
че лъскавите им корони
по-дълговечни са от тях и по-красиви.
А те се смееха,
трохи подхвърляха,
и пак забравяха, че съществувам,
платили дан на страховете си,
натикали ги в смешките на шута –
смалени, шарени и незначими.
Но вече няма да съм шут.
Защото ме дариха със корона
и аз обикнах огледалото.
Сега до тях ще съм на масата,
като пустиня ще изпивам всяка чаша
и като звяр от всяко блюдо
ще отхапвам едри залъци,
защото глад съм трупал дълго,
ненаситен съм.
Ще ритам със ботуш невидимите шутове
и зъбите им ще избивам за отплата.
Днес пак си мисля – точна е цената.
И чест за почест мога да платя.
Но нямам зъби вече.
Недостъпна е трапезата за мене.
Сега разбирам – няма бивши шутове.
И глад не се засища със корона.
***
(отзад напред)
Сега разбирам – няма бивши шутове.
И глад не се засища със корона.
Недостъпна е трапезата за мене.
Но нямам зъби вече.
И чест за почест мога да платя.
Днес пак си мисля – точна е цената.
Ще ритам със ботуш невидимите шутове
и зъбите им ще избивам за отплата.
Сега до тях ще съм на масата,
като пустиня ще изпивам всяка чаша
и като звяр от всяко блюдо
ще отхапвам едри залъци,
защото глад съм трупал дълго,
ненаситен съм.
Защото ме дариха със корона
и аз обикнах огледалото.
Но вече няма да съм шут.
А те се смееха, трохи подхвърляха, и пак забравяха,
че съществувам,
платили дан на страховете си,
натикали ги в смешките на шута –
смалени, шарени и незначими.
Крещях в очите им,
че лъскавите им корони по-дълговечни са от тях и по-красиви. (Защото бисерите винаги са във помията.)
И знаех как да скрия свободата си
под масата, при кучешката дажба.
Бях юродив и див,
бях бит и бях свободен.
Кървят венците ми осиротели,
но струваше ми се, че точна е цената.
и зъб за чест готов бях да платя.
Прибирам в шкафа пъстрите одежди,
обувките със носове камбанки,
беззъбата уста зад няма маска скривам.
Аз вече няма да съм шут.
*
Хайде, признайте, ама честно! Кой вариант повече ви допада? Аз смятам, че адаптацията на тая уникална творба, е изтъкнала още по-ярко нейните качества и е допринесла за по-пълното й духовно усвояване от съвременната културна общност, която – в нашата забързана епоха – не разполага с време да чете поезията отпред назад!
*
Няма да се спирам подробно на стихоСплетните на леля Силвето, посветени на “преразглеждане на основните евангелски постулати”, отнасящи се пряко до личността на Христос и Дева Мария. Какво друго можем да очакваме от соросоид, изтъргувал Отечество и Вяра. Няма съмнение, че ще “разбули”, “разтълкува” и “приземи” тайнството на непорочното зачатие. Гледала съм няколко холивудски филма, в които зачатието и раждането на нашия Спасител е обект на гнусен сатанински присмех. В единия от тях участваше набеденият за “секс-идол” Брад Пит. Силве ма, защо не опиташ “поетично” да поблудстваш със светините на юдейската или мохамеданската религия? Да ни ги интерпретираш от биологично-материалистична съвременна гледна точка? Или си знаеш, че само християните ще те оставят “да минеш метър” и ще подадат и другата буза? Ще цитирам стихотворението на Недкова, което недвусмислено “изгражда” образа на Божията майка, а не просто “на жената” (“вечна жертва на мъжа и вечна победителка над него”):
Благовещение (еретично)
Покриха ме отгоре до петите
със булото на своя собствен срам
И с вик „Благословена!“ и „Честита!“
от тялото ми изградиха своя храм.
Душата ми обяздват със камшик и стреме.
Неканени проникват в мене. Неведнъж.
Нарекоха го „дух“, а беше семе.
Нарекоха го „бог“, а беше мъж.
Под восък и варак заравят греховете.
Вината зад икони крият. И позора.
Ала не знаят – слепи са мъжете.
Една жена сама избира боговете,
които да роди на хората.
*
Ако в “Животописът на Юда” все пак може да се съзре известна дълбочина в разкриването на трагедията на предателя (като поантата се състои в пълното оневиняване на Юда – “няма бог без предател”), “Благовещение” очевидно е замислено и изпълнено като арогантна кощунствена порнография.
Е, да, в чисто техническо отношение е по-добро от останалите безсмислици на Недкова. А идеята …Идеята няма как да не се понрави на “филантропа-милиардер”, който плаща и популяризира подобна “поезия”.
Не забравяйте да се включите в защитата на българския лев и правото да плащаме с налични пари. Електронните пари, независимо дали са лев или евро, означават електронен концлагер!
Фейсбук група / Електронна поща
