Пътят към нищото или мъртвородените идеи на "живите хора" - част II

Last Updated on 3 седмици ago by admin

Понятието Cestui Que Vie (на старофренски: който живее) произлиза от английското средновековно право от XV–XVII век и е един от най-любопитните примери за това как един реален, но изключително стар и специфичен юридически термин може да бъде изваден от контекста и превърнат в гръбнак на глобална конспирация. В реалната история и право няма нищо мистично или злокобно в него. Ето как се появява то и как се трансформира в мит. През Средновековието в Англия е съществувало сложно феодално право на собственост. За да се заобиколят ограниченията при прехвърляне на земи или за да се гарантира наследство (например при кръстоносни походи, когато лордът заминава на война и може да не се върне), юристите създали ранна форма на тръст или доверителна собственост, наричана use (ползване). В тази конструкция един човек (собственикът) прехвърля земята на доверено лице (попечител), което да я управлява. Земята се управлява в полза на трето лице – именно това трето лице в тогавашното англо-френско юридическо наречие се нарича cestui que use (лицето, което ползва) или cestui que vie (лицето, чийто живот определя продължителността на доверителната собственост). С други думи, cestui que vie е било юридическо лице (живото същество), чието съществуване е определяло докога трае едно временно разпореждане с имот или рента. Така ако лордът загине в Кръстоносните походи, доверената собственост зависеща от живота му се връща на първородния му син примерно. Същото е и с наемателите на земи и къщи, обикновено договорите за наемите са били доживотни, докато главата на семейството – наемател е жив. Това е гарантирало стабилност и спокойствие на семейството му. Имало е и по дълги срокове обвързани с живота на синовете или дори внуците му. Изобщо в Англия и тогава и сега договори за по 99 или дори 999 години са нещо обичайно.

През 1666 г. английският парламент приема закон, наречен Cestui Que Vie Act 1666. Но каква е била целта му в реалността? По време на Голямата чума в Лондон и Големия пожар през 1666 г. много хора собственици или наематели на имоти изчезват или загиват, без да оставят преки наследници. Възникнали огромни правни спорове за земи, постройки и наеми, ако собственикът или наемателят на един имот изчезне безследно в пожара или чумата, как доказваш дали е жив или мъртъв, за да се знае кой ще ползва тепърва имота? Законът постановил, че ако дадено лице (чиито живот е бил база за собствеността или наема) отсъства и няма вест от него в продължение на 7 години, то се приема за юридически мъртво и собствеността се връща на преживелия собственик / наемател. (Това е и историческият зародиш на модерното правило за обявяване на човек за изчезнал/мъртъв след 7 години). В реалния свят сега, ако ти си собственик (лендлорд) на една сграда, а наемателят ти изчезне или къщата изгори в пожар, хич няма да чакаш 7 години, за да си я вземеш обратно. Напротив – тя си е твоя и можеш да я ползваш веднага.

Защо тогава е създаден този закон през 1666 г.? Отговорът е точно в специфичната средновековна собственост, която коренно се различава от днешната. През XVII век в Англия масово е съществувала практика да се дават земи и имоти на така наречения лизинг – lease for lives, (терминът лизинг в момента има съвсем друго значение, затова трябва да се каже по-точното – „под наем“) за времето на живота на конкретен човек. Представете си, че ви давам имение под наем, но договорът ни гласи: „Този имот е твой, докато дядо ти Иван е жив“. Или пък договорът е за „живота на трима души“ (теб, брат ти и твоето дете), за да може семейството ти да е сигурно дълго време. През 1666 г. става Големият пожар в Лондон – изгарят цели квартали, хиляди хора изчезват безследно, бягат от огъня или умират от чумата. След пожара собственикът на земята / къщата иска да си я върне или да я преотдаде на нов наемател, но договорът му е обвързан с живота на някой си наемател (или негов близък), който е изчезнал в огъня. Собственикът не може легално да изгони наемателя или да развали договора, защото няма доказателство, че човекът е мъртъв – няма тяло, няма смъртен акт. Ако наемателят се върне след 10 години и види нова сграда на неговото място, той може да съди собственика за нарушени договорки. Затова парламентът приема закона от 1666 г.: „Ако от изчезналия наемател няма вест в продължение на 7 години, законът го обявява за мъртъв и договорът се прекратява, за да може собственикът спокойно да си ползва имота отново“. Законът е защитна мярка за развързване на правни възли, а не капан за заробване.

Конспирацията обаче превръща този иначе исторически факт в чиста измислица. Авторите на движенията за „суверенни граждани“ (и по-конкретно споменатата по-рано група OPPT и нейните последователи) взимат тези английски закони от XVII век и ги изопачават до неузнаваемост. Те твърдят, че Великобритания и короната уж били обявили цялото световно население за „изгубено в морето“ след някой от тези исторически закони (или след пожара в Лондон). Според тяхната измислица, когато се родиш днес, държавата автоматично те регистрира не като жив човек, а като бенефициент на таен международен Cestui Que Vie Trust, създаден на базата на тези средновековни британски актове. Оттам идва и тяхната теза, че с акта за раждане държавата те превръща в „мъртвец по закон“ (корпоративна фикция или сламен човек), докато истинският ти живот е заложен като обезпечение във финансовата система на Ватикана и МВФ. В крайна сметка става въпрос за класически трик: взима се истински, малко познат исторически и екзотичен правен термин на средновековен френски/английски, добавя му се зловещ привкус и се получава „доказателство“ за глобален заговор.

А идеята за доверителния тръст съществуващ като правна конструкция и досега в англо-саксонския свят е взета от реалното наследствено и търговско право, след което е надута с конспиративна дрога, за да обясни защо хората се чувстват прецакани от финансовата система. Даже и в момента, доверителните тръстове са любимата форма на милиардерите в света да оставят огромните си имоти, пари и предприятия на наследниците си като си спестяват данъци. Просто правят доверителен тръст в който вкарват всичките си активи с условието от тях да се ползват неограничено децата или внуците им и понеже тръстовете са юридически, а не физически лица, не подлежат на данък наследство, който би бил огромен, дори и в англо-саксонските страни.

Да развенчаем още едно безумие прокарвано в теориите на „живите хора“ от чиста глупост и безхаберие. Става дума за прословутото Сити на Лондон, което в техните фантасмагории е хем „отделна държава, неподвластна дори на Краля“, хем пък цялата земя на града Лондон била разделена между двама лорда, съответно северно и южно от реката Темза и едва ли не всички жители на Лондон са зависими от тях като крепостни селяни.

В Лондон наистина съществуват няколко исторически фамилии и аристократични рода (т.нар. Great Estates), които притежават огромни и изключително скъпи терени в централните части на града още от векове. Най-известният пример е Херцогът на Уестминстър (Duke of Westminster), чиято фамилия притежава около 300 акра от най-тузарските райони в централен Лондон като Mayfair и Belgravia. Други такива исторически имения са тези на граф Кадоган (Cadogan Estate), граф Портман (Portman Estate) и др. Тези аристократични фамилии обаче притежават само част от централен Лондон (най-скъпите и престижни квартали), а не цялата земя под целия огромен мегаполис, който се простира на стотици квадратни километри.

И сега интересният въпрос – кой всъщност притежава земята в Англия? Юридическата истина – технически и исторически погледнато, в британското право съществува принцип, наследен от феодализма – върховният собственик на цялата земя в държавата е Короната (Монархът). Това обаче не означава, че кралят ходи и казва кой къде да живее или прибира частните домове на хората. Това е правна фикция (наричана allodial/feudal tenure), според която всеки обикновен човек, купил си имот, всъщност притежава дългосрочен договор за ползване (freehold или leasehold) от държавата (Кралят), но на практика разполага с него както си иска. Освен шепата стари аристократи, стотици хиляди декари земя в Лондон и Великобритания се притежават от обикновени граждани, компании, общини, пенсионни фондове, църкви и благотворителни организации (например National Trust), макар и формално земите да са на Краля. Това е един от най-интересните парадокси в британското право: как хем кралят формално притежава цялата земя, хем обикновените хора могат да я купуват, продават, залагат и да строят небостъргачи върху нея.

Тоест отговорът се крие в една гениална средновековна правна конструкция, наречена система на владенията (tenure). Ето как работи тя на практика и защо „формалната собственост на Короната“ по никакъв начин не пречи на абсолютната частна собственост. Разликата е между „върховна собственост“ и „право на ползване“. В англосаксонското право (и за разлика от други правни системи) никога не е съществувало схващането, че някой смъртен притежава земята изцяло и безусловно в абсолютен смисъл (allodial title). Кралят (Короната) е върховният владетел на територията (в исторически план – главнокомандващ и защитник на държавата). Никой обаче не може просто да вземе земята на един англичанин с думите: „Аз съм кралят, дай ми блока!“. Вместо това Короната отдава земята на вечни или дългосрочни владения (tenures). Най-разпространените форми на това право днес са:

Freehold (Пълно владение): Това е най-близкият еквивалент на нашата „частна собственост“. Когато купиш freehold имот в Ситито или където и да е в Англия, ти ставаш собственик на земята и сградата за неопределено време. Можеш да я завещаеш, да я продадеш или да я събориш. Формално ти си „васал“ на краля по закон, но на практика правата ти са абсолютни.
Leasehold (Дългосрочен наем/аренда): Купуваш сградата или апартамента за определен брой години (например 99 или 999 години), като плащаш символичен годишен наем на земята на истинския собственик (който може да е частно лице, компания или дори кралят).

Наемът от „едно зрънце черен пипер“ (Peppercorn Rent). В историческите и класическите договори за дългосрочен leasehold (например за 999 години) наемът наистина е бил чисто символичен „едно зрънце черен пипер“, за да има правна валидност на договор за наем, а не за покупка. Този „символичен наем“ в британското право има много конкретно наименование – нарича се Ground Rent (землен наем). В зависимост от това кога е сключен договорът (lease) и какви условия са договорили страните, този наем може да варира от абсолютно пренебрежим до изключително неприятна финансова изненада. Ето как стои въпросът в реалността. Какво означава това? Често в документите изрично се е описвало, че годишният наем е „едно зърно черен пипер“ (peppercorn) или „едно сребърно пени“. На практика собственикът на земята (freeholder-ът) никога не е събирал тези пиперчета или стотинки – това е било просто юридическа фикция. Днес много стари договори все още използват термина peppercorn rent, което означава нула паунда на година (или толкова малко, че изобщо не се таксува).

При повечето нормални дългосрочни договори днес (например за 125 или 250 години) годишният ground rent е фиксирана, малка сума пари – обикновено между 10 и 50 паунда на година. За собственик на луксозен апартамент в Лондон, който струва милион лири, да плаща 50 паунда на година на земния собственик е напълно символично и незначително перо в бюджета. В момента обаче има капани – съвременните скандални договори с нарастващ наем (Ground Rent Scandal). Тук идва уловката, която през последните години предизвика огромни скандали и съдебни дела във Великобритания. Някои недобросъвестни строителни предприемачи (developers) започнаха да вкарват зловещи клаузи в новите leasehold договори, вместо фиксирана или символична сума, те договаряха наемът да удвоява стойността си на всеки 10 или 15 години. Така например започваш с уж приемливи 250 паунда годишно, но след няколко десетилетия сумата набъбва до хиляди паунда на година, апартаментът става невъзможен за продажба, защото никой не иска да купува имот с такива тежести, а таксите за изкупуване на земята (freehold) стават космически. Заради тези злоупотреби британското правителство предприе сериозни законодателни мерки (включително Leasehold Reform Act), чиято цел е да ограничат или направо да премахнат тези безумни такси за нови имоти, връщайки се към истинския смисъл на символичния наем. Така че, исторически и по закон наемът трябва да е символичен, но всичко зависи от дребния шрифт в конкретния договор!

Какво е обаче Ситито (The City of London или „Square Mile“) – любимата мишена номер едно на конспираторските теории. Поради уникалния си исторически статут то е обвито в митове, че уж било „самостоятелна държава-град“ (по подобие на Ватикана), „извън законите на Великобритания, плащало собствени данъци“ и се „управлявало от тайни корпоративни сенчести структури“. Реалността е съвсем различна от интернет фантазиите. Ето на кого е и какъв е точно статутът му – Ситито не е собственост на никой конкретен човек, чуждестранен владетел или таен картел. То е историческият център на Лондон (древният римски Londinium), който в хода на вековното развитие на английската държава е успял да запази своите средновековни самоуправляващи се привилегии и корпоративна структура, наречена The City of London Corporation. Земята и сградите в него принадлежат на хиляди различни собственици – частни лица, банкови институции, застрахователни компании, корпорации и британската корона, напълно пазарно и нормално, както във всеки друг голям град.

Какъв е неговият правен статут? Конспираторите твърдят, че Ситито е независимо суверенно държавно образувание (като държава в държавата), който „има собствен парламент, не плаща британски данъци и дори британският крал не можел да влиза в него без специално разрешение“. Истината – Ситито не е независима държава, то е административен район (местна власт) с ранг на лондонски район (borough), макар и със специфична древна структура. Всички банки, компании и граждани в Ситито плащат напълно същите държавни данъци (като данък общ доход, корпоративен данък и ДДС) към британското правителство (HMRC), както всеки друг жител на Манчестър, Бирмингам или останалите части на Лондон. Законите на британския парламент важат с пълна сила там. Това, което наистина е различно, са историческите му церемониални традиции: Ситито има собствена полиция (City of London Police – отделна от останалия Лондон), собствен церемониален кмет (Lord Mayor of London – който няма политическа власт за разлика от кмета на цял Лондон) и интересна избирателна система, при която не само живущите, но и регистрираните там бизнес компании гласуват за местната общинска управа (защото през деня там работят стотици хиляди финансисти, а много малко хора живеят постоянно).

Защо конспирацията го обожава? Защото Ситито е световен финансов център (наред с Уолстрийт), пълно е с огромни банки и фондове, а думата Corporation в името на местната му управа (City of London Corporation) звучи зловещо на ушите на конспираторите. Те вземат тази стара институция, махнат ѝ историческия контекст и я изкарват „главния щаб на световното правителство“. Защо името е „Корпорация“ (City of London Corporation)? В съвременния език думата „корпорация“ ни звучи като голяма търговска компания (като Microsoft или Apple). На латински (corpus – тяло) обаче, думата първоначално е означавала просто група от хора, обединени в общност с общи цели (например средновековни гилдии, занаятчии, университети или градове). В Англия през Средновековието градовете са получавали специални кралски харти (royal charters), които ги отделяли от феодалната власт на бароните и им давали право на самоуправление, съд и търговия. Тази средновековна общност е била юридически регистрирана като corporation (юридическо лице/тяло). Докато всички останали градове в Англия с времето променили имената на местните си управи на „общински съвети“ (city councils), историческото Сити на Лондон е запазило оригиналното си средновековно наименование City of London Corporation просто защото не е искало да пипа традициите си, датиращи от векове.

Най-голямата му странност, че компаниите намиращи се там гласуват в местните избори е напълно разбираема. Причината за това е свързана с демографията и предназначението на района. През деня в квадратната миля на Ситито работят над 500 000 финансови специалисти, юристи и банкери, които движат световната икономика. Но нощем постоянните му жители са едва около 8 000 – 9 000 души (обитатели на няколко луксозни жилищни сгради). Когато служител в Ситито бъде номиниран от своята фирма да упражни корпоративния вот (т.нар. worker voter), той не е длъжен да гласува по определен начин или под диктовката на ръководството. Правилата на изборите в Ситито гарантират това чрез няколко ключови принципа. Пълен тайен вот (Secret Ballot) – гласуването се извършва при пълна тайна, точно както на всякакви други демократични избори. Никой – нито шефът, нито фирмата – няма право да разбере за кого е гласувал съответният служител. Лична свобода на избор – законът изисква гласуващите служители да са свободни да упражнят вота си по собствено усмотрение. Разнообразие при номинирането – самите фирми също нямат право да избират само ръководители или висш мениджмънт за гласуващи представители. Правилата на Сити корпорацията изискват фирмите да номинират „разнообразна извадка“ (diverse cross-section) от персонала си, покриваща различни нива в организацията. Така че, въпреки че правото му на глас е получено благодарение на фирмата, в самата изборна урнa служителят е напълно независим гражданин. Когато правилата на Ситито на Лондон изискват фирмите да излъчват „разнообразна извадка“ (diverse cross-section) от своя персонал за корпоративни гласуващи, това има много конкретна цел: да се избегне корпоративният вот да се концентрира само в ръцете на топ мениджмънта и изпълнителните директори. Системата за корпоративен вот в Ситито на Лондон е прецизно регламентирана от закона и разпределя броя на гласуващите представители на базата на броя на служителите (размера на работната сила) в съответната организация. Ето как точно се определя броят на представителите, как се излъчват и как се гласува. Броят на гласуващите служители (voters), които една компания може да впише в избирателните списъци, зависи директно от числеността на нейния персонал в съответния офис – малки организации (до 9 служители) – имат право на 1 гласуващ представител. Средни организации (от 10 до 50 служители) – получават 1 представител за всеки 5 служители. Големи компании и корпорации(над 50 служители) – получават на база скала – например започват с 10 представители за първите 50 служители, плюс по още 1 допълнителен представител за всеки следващи 50 служители. (Ако една голяма банка има няколко различни офиса/сгради в Ситито, квотата се изчислява отделно за всяка сграда според броя на хората в нея).

Английският принцип от векове е бил: „Който плаща местните данъци (business rates), той трябва да има думата за управлението на района“. Тъй като по-голямата част от икономическата дейност и данъците в Ситито идват от корпорациите и банките, а не от шепата нощни жители, законът им дава право на глас. Затова всяка компания, регистрирана в Ситито, получава определен брой гласове в зависимост от броя на служителите си. Самата фирма определя свой представител (работник или ръководител), който пуска бюлетина в местните избори за общински съветници и лорд-кмет. Тази система е остатък от времената на търговските гилдии, когато градът се е управлявал от гилдиите на търговците и шивачите, а не от масовото население. Тя няма нищо общо с конспиративни теории за „управление на света от сенчести корпорации“, а е просто изключително консервативен законов архаизъм, който британците упорито поддържат заради традицията. В Ситито огромна част от сградите са именно freehold или дългосрочни leasehold, притежавани от частни компании, банки, застрахователи и граждани, както обяснихме по-горе. Когато една банка купи парцел в Ситито, за да построи стъклен небостъргач за стотици милиони лири, тя става законен собственик на този имот. Държавата или кралят не могат да я изгонят, нито да й вземат сградата, освен в краен извънреден случай на държавна нужда (напр. строеж на магистрала), при който обаче законът задължително изисква изплащане на пълна пазарна компенсация. Затова регистрираните корпорации в Ситито гласуват като фирми, за местната си управа на общински избори, но на парламентарните избори (за британския парламент в Уестминстър) в Ситито се гласува съвсем нормално и като навсякъде другаде в страната, без никакви корпоративни фокуси или средновековни експерименти. Право на глас имат само реалните физически лица (живите граждани), които са постоянно регистрирани и живеят на територията на избирателния район. Тъй като, както коментирахме, постоянно нощем в Ситито живеят едва около 8 000 – 9 000 души, този район е част от по-голям парламентарен избирателeн окръг. В момента Ситито е обединено с други съседни централни райони (например в рамките на окръг Cities of London and Westminster), за да се сглоби нормална бройка избиратели, необходима за избирането на един член на парламента (Member of Parliament или MP). Така че, щом дойде време за избори за национален парламент, „корпоративното“ Сити влиза в абсолютно стандартните демократични релси на страната.

Друг интересен въпрос е за Лорд-кметът на Ситито на Лондон (Lord Mayor of London) и кметът на Лондон (Mayor of London), които са две напълно отделни длъжности с различно предназначение, което често води до объркване заради сходните имена. Между тях няма йерархична връзка на подчинение. Ето какви са правата на Лорд-кмета и защо той не е подчинен на общия кмет на мегаполиса.

Кметът на Лондон управлява административната структура Greater London Authority, която покрива 32-те лондонски района и над 8 милиона жители. Ситито на Лондон (Square Mile) обаче има особен исторически статут и е изключено от неговата пряка власт по отношение на местното управление. Всеки от тях отговаря за съвсем различен мащаб: единият управлява политиката на целия огромен град (транспорт, полиция, жилища), а другият ръководи древната корпорация само на финансовото сърце на града.

Какви права и функции има Лорд-кметът на Ситито? Въпреки че длъжността е до голяма степен церемониална и представителна, тя носи изключителен исторически престиж и специфични правомощия. Той е световен посланик на британските финанси. Основната му роля днес е да бъде международен икономически говорител на британския финансов сектор, като пътува по света, среща се с държавни лидери и насърчава инвестициите в Лондон. Глава на Сити корпорацията. Той оглавява City of London Corporation и председателства нейните съвети. Протоколно предимство. В рамките на Ситито лорд-кметът има историческото право на предимство пред всички лица, с изключение на самия британски монарх. Церемониални титли. По длъжност той е адмирал на пристанището на Лондон (Admiral of the Port of London) и ректор на Университет. Накратко: Лорд-кметът е пазител на средновековните традиции и главен икономически лобист на Ситито, докато кметът на Лондон управлява администрацията на съвременния милионен град. Двете длъжности съществуват паралелно, без едната да подчинител на другата. Традиционната титла на лорд-кмета на Ситито е Адмирал на пристанището на Лондон (на английски: Admiral of the Port of London). Става дума за Пристанището на Лондон (Port of London), което обхваща река Темза от нейния извор до устието й в Северно море. Това е историческата морска артерия, през която векове наред е минавала цялата световна търговия на британската империя. В исторически план лорд-кметовете са имали реална юрисдикция и съдебна власт над водите на Темза, включително правото да събират данъци и да разрешават спорове между търговци и моряци. В днешни времена обаче, Лорд-кметът не командва военни кораби и не се занимава с ежедневната логистика, сигурност или управление на реката, това се прави от съвременната организация Port of London Authority.

Длъжността Лорд-кмет на Лондон се запазва като символ на историческата връзка между финансовото сърце на Лондон (Ситито) и световната морска търговия, която го е изградила. Това е поредният колоритен средновековен детайл в британската система – човек, чиято основна работа е да лобира за банки и финансисти, да носи титлата на морски адмирал на река Темза и е ректор на Университет! Онова, което наричаме „съвет на корпорацията“ на Ситито, всъщност е нейният главен управленски и законодателен орган, наречен Съд на общия съвет (Court of Common Council). Той изпълнява ролята на общински съвет на финансовия район, но е изграден по изключително специфичен и древен модел. Ето как е структуриран и какво точно прави. Съветът се състои от общо 125 членове, разделени в две основни групи:

100 общински съветници (Common Councilmen), които се избират на всеки четири години от различните квартали на Ситито.
25 алдермени(Aldermen – по един за всеки от 25-те исторически квартала). Алдермените са старши представители, които се избират за по-дълъг период (до 6 години) и традиционно ръководят по-тесни управленски или съдебни функции.
Начело на всичко това стои самият Лорд-кмет, който председателства заседанието.

За разлика от обикновените британски общини, където съветниците делят властта на партиен принцип (консерватори, лейбъристи и т.н.), членовете на общия съвет в Ситито почти изцяло се явяват и действат като независими лица (избирани предимно на професионален, а не на партиен принцип). Работата им там е на доброволни начала и не се заплаща. Макар името да звучи като затворено корпоративно управление, този съвет функционира напълно като местна власт (подобно на съветите на другите лондонски райони), но с някои мащабни допълнителни отговорности:

Местно управление: Грижи се за чистотата, градинките, градоустройството, жилищното настаняване и местните услуги в рамките на квадратната миля.
Финансов лобизъм: Взема решения за финансиране на инициативи, които промотират Лондон като световен финансов център.
Управление на обществени активи: Съветът управлява не само територии в Ситито, но и огромни обществени паркове и гори извън него (като Hampstead Heath и Epping Forest), както и известни културни институции като арт центъра Barbican.
Контрол над полицията и съда: Корпорацията (чрез този съвет и свързаните органи) традиционно финансира и управлява собствената си полиция (City of London Police), както и историческия централен наказателен съд Old Bailey.

Накратко, „съветът на корпорацията“ е съвременната администрация на средновековната институция – орган, който съчетава функциите на обикновена община с управлението на ключова световна финансова инфраструктура. Названието „Съд“ (Court) в името на този съвет звучи объркващо за съвременния човек, защото днес свързваме думата изключително с места, където се съдят престъпници или се решават съдебни спорове. В историческия английски език обаче думата „court“ е имала много по-широко значение. Ето защо този орган е запазил това име. Първоначално думата court не е означавала само съдебна зала, а официално събрание или двор около някой владетел, лорд или институция (както например казваме „кралски двор“).

През Средновековието управленските органи и съветите не са били отделени от съдебната власт, както е днес в модерните демокрации (където има строго разделение между парламент, правителство и съдилища). Тогава местните управници и гилдии са се събирали на официално заседание, което едновременно е управлявало града, приемало е правила и е решавало спорове. Това събрание е наричано „двор“ или „съд“ (court). Великобритания е пълна с подобни исторически названия, които са се запазили буквално от векове насам:

Съветът на директорите на много стари британски компании и организации и до днес се нарича формално Court of Directors.
Управителният орган на Английската централна банка (Bank of England) също официално се нарича Court of Directors.
По същия начин съветът на Ситито е запазил името си от средновековните гилдии – Court of Common Council (Съд / Общо събрание на съветниците).

Така че името няма нищо общо с наказателни дела или съдии (за разлика от съседния съд Old Bailey, който пък е истински съд). Това е просто средновековна дума за официално управленско събрание, която британците с удоволствие са запазили през вековете.

Като разкрихме истината за митологичното Сити на Лондон, да видим и Ватиканът и Вашингтон (кварталът Дистрикт Колумбия), които са другите два Свети граала за конспиративните теории. Във вселената на суверените и „живите хора“ тези три точки – Ситито на Лондон, Ватиканът и Вашингтон D.C. – образуват зловещ триъгълник на „частни корпорации“, които уж управлявали целия свят. Нека разглобим техните истински статути и да видим как конспирацията ги превръща в „тайни империи“.

За конспираторите Ватиканът не е просто духовен център на католическия свят, а „най-старата корпорация на земята“, която „държи регистрите на всички души чрез актовете за раждане“. Ватиканът (Градът-държава Ватикан) е независима суверенна държава, създадена с Латеранските договори от 1929 г. между Светия престол и Кралство Италия. Тя е най-малката независима държава в света по площ и население. Ватиканът е абсолютна теократична монархия, управлявана от Папата. Неговата правна система не се базира на американския търговски кодекс (UCC) или средновековни британски морски закони, а на каноничното право на Католическата църква и собствените му държавни закони. Поради огромното историческо влияние на папството през Средновековието и факта, че Ватиканът притежава стари архиви и огромни финансови активи (чрез Института за религиозни дела или т.нар. Ватиканска банка), конспирацията го изкарва „кукловод“ на глобалните финанси.

Вашингтон D.C.: Митът за „чуждестранната корпорация“. В българските и световните „суверенни среди“ циркулира една от най-абсурдните правни измислици, произлезли от САЩ: твърдението, че Вашингтон D.C. всъщност не е столица на САЩ, а… частна чуждестранна корпорация (регистрирана едва ли не в Делауеър или Лондон), която управлява Америка като бизнес фирма.

Какъв е реалният му статут?
Вашингтон D.C. (District of Columbia) е федерален окръг, създаден в края на XVIII век изрично по американската конституция (член I, раздел 8), за да бъде неутрална столица на страната, която да не принадлежи на нито един отделен щат.
Откъде идва тази конспирация? (Законът District of Columbia Organic Act of 1871):
Конспираторите обичат да цитират този реален исторически закон. През 1871 г. Конгресът на САЩ обединява различните местни общини в окръга в една по-обща общинска управа (municipal corporation в смисъла на градска община, а не бизнес фирма).
От тази обикновена административна промяна конспирацията измисля колосална лъжа – твърди се, че с този закон САЩ уж „фалирали“, превърнали се в частна корпорация (регистрирана във Великобритания!), а американското правителство и гражданите станали служители/роби на тази фирма.
Как е на практика?
Вашингтон D.C. се управлява от кмет и градски съвет под върховната власт на американския Конгрес и федералната конституция. Жителите му плащат данъци към САЩ и подлежат на същите федерални закони като във всеки друг щат (макар дълго време да нямаха пълно представителство в Конгреса, което е друг политически въпрос).

Голямата илюзия на триъгълника. Когато съберем трите елемента – Ситито на Лондон (древна община с особени традиции), Ватикана (религиозна, теократична държава) и Вашингтон D.C. (федерална столица) – се вижда перфектният механичен похват на конспиративното мислене:

Взимат се три институции със специфичен, нестандартен или исторически сложен статут.
Игнорират се реалните закони, геополитиката и документите.
Слепват се с думички като „Корпорация“, „Тръст“ и „Търговски кодекс“, за да се изгради фантастичната картина за еднолично глобално робство.

Думата „корпорация“ във връзка с Вашингтон D.C. е източник на огромно объркване, защото в съвременния език ние я свързваме с частни компании като Microsoft или Google. В историческия и юридическия език обаче значението е съвсем различно. Вашингтонската община е наричана корпорация поради чисто юридически и административни причини, които нямат нищо общо с тайни бизнес схеми. Ето защо се използва тази терминология. Откъде идва юридическото понятие за община като „общинска корпорация“ (Municipal Corporation)? В англосаксонското право (както в САЩ, така и във Великобритания) всеки град, община или местна власт по закон се дефинира като общинска корпорация (municipal corporation). Това е правна форма, която дава на дадено селище или район статут на отделно юридическо лице. Благодарение на този статут общината получава правото да съществува пред закона като отделен субект: може да притежава земя, да сключва договори (например за строителство на пътища или училища), да събира местни данъци, да купува сгради и да съди или да бъде съдена в съда. Когато през 1871 г. американският Конгрес обединява отделните селища и части в рамките на федералния окръг Вашингтон в една обща местна администрация, той я регистрира именно като municipal corporation (градска управа/община).

Конспиративните теории (особено движението на „суверенните граждани“ в САЩ) умишлено или от пълно правно невежество правят груба манипулация. Те взимат юридическия термин municipal corporation (който означава просто градска община). Махат думата „общинска“ и го представят така, сякаш Вашингтон е регистриран като частна търговска корпорация (като търговско дружество с акции, печелещо пари от хората). Това е все едно да вземеш българския Закон за местното самоуправление и местната администрация, да видиш, че общината е юридическо лице, и да обявиш: „Столична община всъщност е офшорна фирма, а кметът е неин изпълнителен директор, който ни продава на борсата!“.

Тоест, Вашингтонската община е наричана корпорация по същата причина, поради която всяка община в САЩ, Великобритания или която и да е друга държава е юридическо лице – за да може администрацията да функционира, да плаща сметки за ток, да строи инфраструктура и да управлява града. В основата на всичко стои латинската дума corpus (тяло). В англосаксонското право думата „корпорация“ исторически никога не е означавала просто частна фирма за пари, а създаване на изкуствено юридическо „тяло“, което позволява на група хора да действат пред закона като един-единствен човек.

През Средновековието и Ренесанса корпорацията е била механизъм за обществено организиране, а не за частен бизнес, който тогава е означавал:

Правна фикция за вечност: Основната цел е била институцията да не умира заедно с хората в нея. Ако даден епископ, кмет или ректор умре, „тялото“ (корпорацията) продължава да съществува, запазвайки имотите и правата си.
Създавана само с Кралска харта (Royal Charter): Никой не е можел просто да отиде и да регистрира корпорация. Тя е давана с декрет от монарха за определена обществена цел.
Примери за стари корпорации: Градовете и общините (municipal corporations), търговските гилдии, църковните ордени и университетите (като Оксфорд и Кеймбридж). Всички те са били „корпорации“.

Преходът към бизнеса (XVIII – XIX век). С развитието на колониализма и Индустриалната революция концепцията се променя, когато кралете започват да дават харти на гигантски търговски компании (като Британската Ост-Индийска компания), за да финансират рискови експедиции. През XIX век държавите в Англия и САЩ спрели да изискват специален кралски декрет за всяка фирма. Всеки търговец вече е можел да регистрира бизнес корпорация по общ законов ред.

В съвременното англосаксонско право терминът обхваща всяко юридическо лице (legal person / persona ficta), което има следните основни белези:

Самостоятелна юридическа личност: Корпорацията е отделна от хората в нея. Тя може да притежава имоти, да сключва договори, да плаща данъци и да носи съдебна отговорност.
Ограничена отговорност (Limited Liability): Собствениците или акционерите не отговарят с личното си имущество за задълженията на корпорацията.
Непрекъснато съществуване: Смяната на собственици, акционери или управници не я унищожава.

Днес съществуват различни видове корпорации – търговски (for-profit business corporations), с нестопанска цел (non-profit), публични/държавни и общински (state/municipal corporations). Поради тази причина, когато в документи отпреди два века се види думата „корпорация“, тя почти винаги се отнася за градска управа, университет или гилдия, а не за частна бизнес компания.

Още едно объркване, породило смешен „аргумент“ за „теорията на „живите хора“ е, че в църковната архитектура (и в България, и по целия свят) страничните или основните издължени помещения на храма наистина се наричат кораби. Това звучи странно днес, защото ги свързваме с плавателни съдове в морето, но ето каква е връзката и защо са получили това име. Думата идва от латински (navis) и старогръцки (ναός – наос/храм, но в езиковата еволюция се преплита и с думата за кораб). В ранното християнство архитектите и богословите са гледали на църквата не просто като на каменна сграда, а като на символичния кораб на спасението (Ноевият ковчег), който превежда вярващите през бурите на грешния свят към тихия пристани на спасението и Царството Небесно. Същият термин за Католическата църква като кораб на спасението е залегнал в горецитираните Папски Були. Ако погледнем една класическа голяма църква (особено тези с формата на кръст или базилика), вътрешното пространство е разчленено от колони или стълбове на дълги тунелоподобни коридори, като централния кораб е най-широкият и висок среден коридор, който води директно към олтара, а страничните кораби са по-тесните и ниски помещения отляво и отдясно на централния, отделени с колонади. Единият обикновено е за мъжете, другият за жените (или според източноправославния канон са разделени по друг начин в миналото). Така че, когато влезеш в голям храм и видиш тези дълги редици от колони, ти реално се намираш „вътре в кораба“ на спасението!

Могат да се напишат още много неща за да разобличим заблужденията на „живите хора“, които са напълно несъстоятелни и на моменти смешни, но няма смисъл, защото и без това стана много дълго писание. Затова казваме, че истината се намира дори и в Интернет на няколко щраквания с мишката като разстояние и всеки може да я потърси. Въпросът е когато ни пробутват такива „теории“, „идеологии“ и „доктрини“, да мислим трезво с главите си, да подлагаме всички твърдения на критична преценка и да проверяваме фактите. И ако не видим логическите противоречия, измислиците и явните глупости в тях, проблемът си е изцяло в нас. Нашите наблюдения показват, че десетки български граждани изпращат подобни псевдо-документи, обявявайки се за „Живи хора“ до различни държавни институции. Голяма част от тези граждани сляпо се доверяват на публикации в интернет без да проверяват фактите. По същия начин стотици хиляди българи без да приложат критично мислене се довериха на ковид-„ваксините“ и се инжектираха с тях, а те се оказаха не само опасни, но често и смъртоносни. Както е казано в Библията:

„Изтребен ще бъде Моят народ, защото му знание не достига: понеже ти отхвърли знанието…“ Осия 4:6

А по действителните проблеми, където наистина са набъркани корпорации, нов световен ред и електронен концлагер, ние пишем редовно и там нещата са наистина страшни, не като във фантасмагориите на „живите хора“. Например вижте това.