Паметникът на Василий II българоубиец

В нашата хилядолетна история има петима властници, които унищожиха три български държави. Обикновено всички знаем за жестокостите на византийския император Василий II българоубиеца, който ослепи 15 000 самуилови воини и завладя окончателно България в 1018 г. Но пропускаме неговия наемник – князът на Киевска Русь – Светослав Игоревич, който срещу 100 000 жълтици дадени му от ромеите, подло нападна България в гръб в 968 и в 969 г., разгроми нашата армия, завзе столицата и се опита да присъедини български територии към своята държава. Извърши неописуеми жестокости, когато превзе Пловдив, като наби на колове 22 000 българи и ромеи, защото те отказаха да се отрекат от християнската си вяра.

А когато българите се съюзиха с вековния си враг – византийците и воюваха срещу него, за да го изгонят от земите си, той, вбесен, нареди да избият 10 000 най-видни български боляри и знатни хора, държани като заложници от армията му в град Дръстър (Силистра). Руснаците и до момента се гордеят с него и възхваляват “подвизите му”. Даже нагло и арогантно го пропагандират в своите издания, предназначени за български читатели. Ето какво пише за него например Russia beyond в българското си издание:

“В многобройните си кампании Светослав разгромява номадските хазари и печенеги и побеждава българите; освен това той превзема столицата на България Преслав и пленява цар Борис II. Светослав подчинява редица племена, като по този начин значително разширява границите на Киевска Рус и повишава военния и политическия си престиж.”

От друга страна, в Гърция Василий българоубиеца си го тачат, като велик император и едва ли не във всеки гръцки град, има улица или площад на негово име. Че и статуи и разни паметници.

Следващият унищожител на България е Цар Иван IV Грозни, който ликвидира последното българско държавно образувание на Волго-Камска България създадена от Котраг, един от синовете на кан Кубрат и брат на кан Аспарух. (Всъщност частта от българския народ създал Волго-Камска България се нарича котраги, името на владетеля им, син на кан Кубер и брат на Аспарух остава неизвестно. Затова е наречен условно Котраг, по името на народа си.) Става дума за Казанското Ханство.

Като превзеха Казан през 1552 г.,, руските войски на Цар Иван IV Грозни, извършиха огромни жестокости спрямо населението и опожариха и разрушиха града до основи. Ето спомените на един от руснаците обсаждали Казан: “Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко… ранените… Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници… сечта престана но кръвта се лееше… Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката… Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите… къщите бяха красиви и богати… в тях имаше скъпоценности..пленяваха само жените и децата“.

В памет на победата над българите, Иван Грозни построява църквата Василий Блажени, като архитектурата й, копира разрушената в Казан главна джамия. А Московският Кремъл е построен като копие, по модела на разрушения Казански Кремъл, като първоначално е бил от белоснежен камък, точно както оригинала. Едва след болшевишкия преврат през 1917 г. комунягите го преправят с червени тухли и боя, но белият цвят се е запазил в повечето сгради и църкви все още. Така приключи девет вековната история на Волго-Камска България, а оттогава руските царе си присвоиха титлата “Княз на България” и впоследствие “Цар на руси и българи”.

И най-парадоксалното е, че точно тази победа на цар Иван Грозни над българите, му създава ореол на защитник на православието и славянските народи и оттогава, дори в България се заформя култът към “освободителя дядо Иван”, всъщност култ към унищожителя на една от Българиите. Не е единствен пример, другият още по-скандален такъв, е с Крали Марко – възпяван, като защитник на поробените българи и сърби, освобождаващ “три синджира роби” и вършещ невероятни подвизи в битки с турските поробители, в защита на православните християни. А всъщност прототипът му – истинския болярин Марко – крал на Прилепското царство е син на загиналия в битката срещу турците при Черномен крал Вълкашин. Марко, се превръща в жалък турски васал, приел доброволното подчинение на султана Баязид I, за да запази владенията и привилегиите си след смъртта на баща си. И умира като жалък предател – в поход заедно с турската войска във Влашко срещу последните български княжества там, останали неподчинени от турците. Убит е в битката при Ровине, където се бие като васал на страната на османските турци, срещу влашкия войвода Мирчо Стария. “В боя са убити като турски съюзници Крали Марко и Константин Драгаш, а Константин Балшич едва се спасява. Тук, както и в последвалото сражение при Никопол, особено се отличава срещу християните османският васал княз Стефан Лазаревич. Дечанската хроника от втората половина на XV в., писана в Дечанския манастир, свидетелства, че срещу Марко се бият братята му Андреаш и Димитър Мърнявчевич, които са на служба при унгарския крал Сигизмунд. Андреаш загива в битката. В епическите народни песни (Бугарщиците) се пее, че Марко убива брат си Андреаш.”

Като споменаваме идиотската антиисторическа памет на българи и сърби, превърнали в легенда предател, братоубиец и жалък слуга на завоевателите – убили баща му, да си припомним, как българите тачат “дядо Иван” съсипал последната българска държава на Волга и увековечил победата си над българите с построения Кремъл.

Като стана дума за Крали Марко, да припомним неговият господар – султан Баязид Илдъръм, който унищожава България, като превзема трите ни последни държави – Търновското Царство, Видинското Царство и Добруджанското деспотство.

Да не пропуснем последния и най-ужасен враг на България – съветския диктатор Йосиф Джугашвили – Сталин. Който заедно с цяла Източна Европа, окупира и последното ни Трето Българско Царство и унищожи българска държавност за цели 45 години. От причинените ни опустошения и изтребления, поради създадения от него в България болшевишки концлагер, не можем да се освободим и оправим до ден – днешен. Съветската военна окупация продължи от 8.9.1944 г. до края на декември 1947 г. До края на 1944 г., бяха избити над 30 000 кметове,  учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката, беше позорният и безпрецедентен в световната история, противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2 793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така   да “изчезнат безследно” – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV  Обикновено Народно Събрание, цели министерства,  Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими” като регентите, разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.  Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов …, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Това е вторият в историята ни, проведен от руснаците геноцид над българския народностен елит, първият, както вече видяхме, направи княз Светослав Киевски, при първите две войни с България в 968-971 г.

При толкова много унищожители на Българските държави възниква въпросът, защо още търпим МОЧА – и хиляди други такива унижаващи националното ни достойнство “паметници” на окупаторите? Ако путиноидите считат окупационната сталинска армия за “освободителка”, по същата тяхна извратена логика, трябва да считат за “освободители” също и Баязид I Илдъръм, Иван IV Грозни, Василий II българоубиеца, Светослав Игоревич Киевски. И да вземат да им издигнат по един паметник и на тях в Княжеската градина?

А може и да направят един ротационен паметник, като ротационното ни правителство. И на него да се въртят Светослав Киевски, Иван Грозни, Василий Втори българоубиец, Баязид Илдъръм и Йосиф Сталин?

Представяте ли си в Москва да има издигнат паметник на Адолф Хитлер или на доблестния есесовец или на Вермахта – като освободители на руския народ? И разни там “защитници на историята” да ги пазят от събаряне? Определено не, такова кощунство и гавра с националното достойнство, явно е възможно само в България, заради путинофилските петоколонници и продажници, платени с руски пари и слугуващи на Кремъл. Надяваме се – не за дълго…